„Барби“ е лоша. Ето, казах го.

Всички можем да се съгласим, че 2023 г. беше добра година за филмите. Критично и комерсиално няколко филма се представиха добре и само един от тези успехи се случи в кинематографичната вселена на Marvel. Дори 10-те номинирани за Оскар за най-добър филм, обявени във вторник, включват девет наистина добри филма.

Сега безопасно ли е да наречем „Барби“ извънредното? Мога ли да кажа, че въпреки завладяващите примери и симпатични елементи, той не съгласува или постигна нещо интересно, без да бъде отписан като а) подъл, б) стар, в) омразен или г) лишен от хумор?

От време на време един филм е толкова широко очакван, толкова добре дошъл, толкова празнуван, че да го омаловажаваш, се струваше като умишлена провокация. След като „Барби“ така оживено вдигна боксофис цифрите, това също се почувства като умишлено отхвърляне на необходимостта Холивуд да стане платежоспособен след сезон на ада. И се чувстваше като политическо изявление. Да не харесваш „Барби“ означава или да отхвърлиш силата на Патриархата, или да отхвърлиш модерния феминизъм. Вие сте били или антифеминистки, или твърде феминистки, или просто не сте правилният вид.

Малцина се осмелиха да валят върху яркорозовия парад на Барби.

Онези, които открито го мразеха, го правеха най-вече поради причини, свързани с това, което „представлява“. Те се отвращаваха от неговата (странно анахронична) феминистка политика от третата вълна. Те презираха неговата комерсиалност и се страхуваха от перспективата за бъдещи филми за имоти на Mattel като куклите Barney и American Girl. Те мразеха идеята за филм за сексуализирана кукла с форма на каре, чиято играчка лаптоп или опаковка на Работеща жена („Аз наистина говоря!“) не можеха да скрият стереотипите под облеклото.

И сега има нова кауза за Барби, която да се обедини около: Голямото пренебрежение към Оскар и какво означава всичко това – и защо е грешно. Нито Марго Роби, нито Грета Геруиг бяха номинирани съответно за най-добра актриса или най-добър режисьор. „Как е възможно това?“ възкликна един телевизионен водещ.

„За мнозина пренебрежението на двойката допълнително потвърди посланието на филма за това колко трудно може да бъде за жените да успеят – и да бъдат признати за — техния принос в едно общество, наситено със сексизъм“, обясни CNN. Райън Гослинг, номиниран за най-добър актьор в поддържаща роля за ролята си на Кен, излезе с изявление, в което осъди пренебрежението и приветства колегите си.

Но почакайте. Не беше ли номинирана друга жена, Жюстин Триет, за най-добър режисьор (за „Анатомия на падането“)? Колкото до „Барби“, не беше ли номинирана самата Геруиг за най-добър адаптиран сценарий, а винаги възвишената Америка Ферера беше номинирана за най-добра поддържаща актриса? Рекордните три от номинираните за най-добър филм са режисирани от жени. Не е като жените да бъдат изолирани.

Всеки път, когато една жена не успее да спечели признание, не означава провал за женственост. Със сигурност жените не са толкова жални, че да се нуждаят от сертификат за участие всеки път, когато се опитваме. Доста сме отвъд точката, в която една жена артист не може да бъде критикувана по достойнство и не може да се очаква да се справи толкова добре, колкото всеки мъж. (Което означава, че все още боли адски и за двата пола – но не и заради техния пол.)

С „Барби“ Геруиг подобри своята комерсиална игра от аплодирана арт къща до добросъвестен блокбастър. Тя беше очевидно амбициозна в концепцията си за това, което можеше да бъде пълна катастрофа. Тя накара хората да се върнат на киното. Всичко това са успехи, достойни за празнуване. Но те не са същите като режисирането на добър филм.

Със сигурност е възможно да критикуваме „Барби“ като творческо начинание. Да заявя, че въпреки претъпканата си естетика и музикална глазура в игралната зала, филмът беше скучен. Нямаше разпознаваеми човешки герои, нещо, което четири филма „Играта на играчките“ показаха, че може да бъде направено във филм, пълен с играчки.

Нямаше действителни залози, нямаше сюжет за следват във всеки реален или мним свят, който отдалеч има смисъл. Вместо искрен смях, имаше само намигащи ха-ха на една-единствена шега, невероятно разтегната в пълнометражен филм. Резултатът създаде принудителното веселие на стая, в която публиката е упорито подканвана „да пее заедно сега!“

Няколко рецензенти имаха наглостта да го нарекат. New York Post го описа като „изтощително“ и „самопогълнато и преуморено разочарование“, преценка, заради която рецензентът вероятно е бил отбягван като гост на къщата за оставащия летен сезон.

Следвайте секцията за мнение на New York Times относно , , и .

Последвайте ни в